Showing posts with label Литературно богатство. Show all posts
Showing posts with label Литературно богатство. Show all posts

Кратък откъс от фантастичния роман "Прокълнатият" на Петър Станчев

"След Самсус Прима, при излизането от подпространствения скок, Тернил установи, че събитията вече го бяха изпреварили. Орбиталния терминал на Халау – възлов свят от Земянската Федерация – представляваше облак отломки около планетата. Те образуваха тънък пръстен, който би бил дори красив, ако не беше свързан с толкова много смърт.

Ефирът беше празен – Тернил трескаво проверяваше честотите, отново и отново без резултат. Реши да кацне, въпреки че знаеше какво го чака там. Преследваше го някакво болезнено извратено чувство, в комбинация с тихия ужас и паниката, която го обземаше. Нима безкрайната Вселена беше отесняла толкова много?

Кацна край един по-голям град. Разрушения почти не се забелязваха. Навсякъде се въргаляха останки от човешки тела. Миризмата на разлагаща се плът проникваше дори в херметичния скафандър, а може би Тернил просто си въобразяваше. Картината подсказваше за употребата на комбинация от лъчеви и биологични оръжия.

В краката му лежеше човешка глава. Тъканите почти се бяха разложили и черепът го гледаше обвинително от земята. „Ти си жив, ти си жив…” Едва ли има по-силен символ за тленността на живота от белия цвят на костите. Тернил не можеше да откъсне поглед от празните очни кухини. Внезапно се почувства много, много сам. Затискаше го смазващата пустота на цяла една планета. Космосът беше голямо и празно място, но няма нищо по-самотно от дом, чиито обитатели току що са го напуснали завинаги. Тук човешкото присъствие беше съществувало, след което внезапно си бе отишло. Отнето и изтръгнато категорично и окончателно, с бруталността на една извънземна стихийна решителност.

Щеше да запомни Халау. Вдигна един камък изпод тревата. Такова театрално действие едва ли беше необходимо, определени картини от живота се запечатват толкова дълбоко в съзнанието, че не са необходими никакви външни напомняния. Особено зловещото гробище под краката му. Планетата щеше да го преследва вероятно до последния му дъх, а може би дори отвъд..."

За да разберете какво се случва прочетете целия роман "Прокълнатият" на Петър Станчев.

Щастлив ерген, Хелиана Стоичкова

Щастлив ерген съм. Красив и самодоволен.
И често ме питат защо съм още свободен.
Имам репертоар, който обичам да преповтарям,
когато на любопитни трябва да отговарям.

Не мога да срещна жена достатъчно красива.
Трябва да е умна, но не прекомерно дива.
Да ме слуша и с мен да се съобразява.
Че можем да спорим да не си въобразява.

Схващате ми идеята, списъкът продължава
и аз го изричам на глас със наслада.
Че най-обичам в уютният ми свят да надничат
и защо съм щастлив ерген да разпитват.

Нощувка в балканско село, Андрей Германов

Висок и жилест, със цървули,
със сухи като кремък скули -
той ме въведе в своя дом.
Жената стана мълчешком.
- Добря дошле! - и се потули.

Зашета. Сипа във паниците.
От сплитката откъсна лук
и го размачка със юмрук.
Донесе хляба и лъжиците.

Избърса първата за мене.
Покани ме със топлота.
Разтри в солничката солта
и сви до малкия колене.

В превара сърбаха децата.
Той спираше от час на час -
да чукне кучката, която
клечеше
с поглед, вперен в нас.

Привърши, без да разговаря.
Дордето тихата жена
раздигне -
вън на хладина
почерпи ме една цигара.

И сетне в стаята позната
с деца,
на коленете сложени,
от клетката на апарата
ловеше втренчено ятата
на новините
разтревожени.

На мен постлаха на кревата
до трите бузести деца
със трите звучни сърчица.
Те се завиха на земята.

Нощта бе миг. На утрината
аз се събудих - вече сам.
Хляб като слънцето голям
изгряваше върху софрата...

И към катанци неприучена -
по нравите на бедността
стоеше тежката врата
гостолюбиво незаключена...

...Балканът дишаше горещо.
Аз крачех весело, понесъл
едно усещане за песен
и още нещо,
още нещо...

Светкавиците, Иван Вазов

Цяла нощ гърмя, светка̀
небосвода разярени,
над главата ми треска̀ —
над бърдата озарени.

И аз, буден, все стоях
на прозореца, внимавах,
в сладостен и тайнствен страх
дивна гледка съзерцавах:

адский блясък на нощта,
феерията на свода,
на сърдитата природа
демонската красота.

Цветарка, Христо Смирненски

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна -
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити - глъхне празничния град
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

С погледа смутен и влажен на прокудена русалка
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.

Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити - дебне каменния град.

На един безнадежден, Александър Вутимски

Колко тежък шамар ми удари ти
в тази стая наляна със здрач.
Но защо затрепера уплашено
и на пода се свлече със плач?

Не плаши се от своя шамар.
Аз съм същия мъж, погледни ме. -
Нямам тежкия бич на стражар,
във ръката ми чашата с вино е.

На колене пред мене не стой...
Аз съм болен от вино и ласки.
Разболях се от много пиянство.
А ти искаш целувка и бой.

О, така мълчаливо и мирно
твойте пръсти и длани ми дай.
Между тях да сънувам детинство
и луната над родния край.

Да сънувам шума от дърветата
и лехата със полски цветя.
Да пътуват шейните, звънчетата,
и снега да затрупва нощта...

Ти се смееш коварно. Защо?
Тържествуваш със смях безнадежден.
Ох, разяден е моя живот
от виното и твоите нежности.

Не остава ми нищо, наистина...
Ето чаша, до дъното пий.
Удари пак шамар, ако искаш,
и на пода пак гузно се свий.

Аз съм същия, ето ръцете ми.
Но сега ще ме видиш и друг.
Ще те бия с каиш и въжета.
Ти ще стенеш до моя ботуш.

И когато очите извърнеш ти,
ще те сложа на мойто легло,
да целуна устата посърнали
и студеното потно чело...

...

Стига, дяволе. Спри. Що за глупости.
Престани, замълчи, замълчи.
Твойта болест така ли лекуваш ти?
По-добре да затвориш очи...

Да изчезнат ръцете със виното,
тази стая наляна със здрач.
Да се свърши пиянския плач.
Да се свършиш ти сам, о, завинаги.

На един разстрелян, Веселин Ханчев

Валя над града ни, изгубен сред пушеци влажни,
над София пада спокойно и равно дъжда.
Измити са вече петната от кръв по паважа,
където свали те вмирисан на вино стражар.

Но аз си припомних как нейде се хлопна вратата
и после — гърмежите в сивия есенен час,
стражарите потни и тропота глух на тълпата,
която след теб като глутница вълци търча.

Какво ли проблесна във твоята пламнала мисъл?
Защо се усмихна и там, до стената, се спря?
Приклекна стражарят, отекна внезапния вистрел
и ти до стената, опръскана в кръв, се простря.

Изтръпнал, съгледах под черната купчина дрехи
познатата шапка и твоята жълта ръка,
безшумно на пътя червените локви растеха
и бавно изстиваше ти на уличната кал.

Видях полицая как весело пушката трие,
как важно разправя, че майсторски той те убил.
Но ти, неподвижния, беше за него убиец
и нямаше никой за твоята смърт да скърби.

Агенти кръстосваха, доктор отнейде изскочи
с обръснато теме, със чанта и златно пенсне,
той с крак те изпъна, студен окървавен на плочите,
а после набърже дознание някакво сне.

Ще пишат в архивите зная: „При опит за бягство
убит. Комунист.“ Година и месец, и ден.
Стражарите после ще идат на чашка в кръчмата,
а мазния доктор при някой богат пациент.

И всичко ще свърши тъй, както е свършвало често,
тъй, както предвижда законът, държавният ред!
А тебе гробарите, в яма безкръстна ще сместят
и дълго ще спорят за твоя износен каскет.

Кръвта е измита. И пак зашумява паважа.
Германски войници ругаят на своя език,
в уличните ъгли стражарите дебнат на стража
и ниско над къщите мрака вечерен пълзи.

Но ти не дочуваш ли в своята яма безкръстна
как други тук идат и тяхната стъпка кънти?
Повярвай, другарю, на изток зората се пръска,
не падна напразно в кръвта си гореща и ти!

Да вдигнат бесилки, да стрелят стражарите в мрака.
Повярвай, другарю, тъй близък е нашия час!
Ти падна, но други за сметка последна ще чакат,
когато след малко забие дванайсет у нас!

Всичко е нормално, разказ от Хелиана Стоичкова

Доживях и това. От първо лице да разказвам какъв страхливец съм. Всички го правят, а мен ме е страх. Все едно света ще свърши. Чувствам се така сякаш не ми стиска. Ми не ми стиска, какво да направя. Доктора ми казва „Не се притеснявай, бе, човек! Само малко ще го резнем...“ а аз се шубельосвам като момиче.
Влизам в кабинета неуверено, а той ми прави знак да сваля дрехите. Идва при мен и гледа как ми треперят пръстите. Усмихва се и слага ръка на рамото ми:
- Слушай, не е кой знае какво. Съвсем малко с ножчето. Боли само първия път. После става ежедневие.
- Ма докторе, сигурен ли си, че това е безопасно? – Гледам го и устата ми трепери, а той ме стиска за рамото:
- Аз колко пъти съм го правил... Ехе...
- Ама... – Прехапвам устни, но все пак питам. – После ще мога ли да го ползвам?
- Като дефлорирането е. После само кеф. – Намига ми и аз продължавам да се събличам. – Ако и жените бяха страхливи като вас този свят ще се обезлюди за нула време. Идват, хоп, хоп. Няма страх, няма сълзи. А ти се страхуваш повече от тях. Бива ли такова нещо...
Показва ми една врата и влизаме в операционна. Лягам гол на масата и в миг стаята се напълва с хора. Медицински сестри, още лекари – всичките усмихнати, смеят се на нещо. Една от тях се надвесва над мен и ми оглежда достойнствата. Въртя очи притеснено и виждам как друга застава до нея. Намигат си. Преглъщам притеснено и чувам как доктора си пипа инструментите. Една сестра ловко ми завира абоката в ръката и ми бие инжекция. Виждам с крайчеца на окото си, че дотора вдига нещо по-голямо и като обръщам глава виждам го да държи малък флекс.
- Това не е ли.... – И губя съзнание.
Събуждам се в добре осветена стая и главата ми пари. Сигурно е от упойката. Въртя уплашено очи и леко се надигам. Веднага една медицинска сестра идва при мен и ме хваща за ръката:
- Как се чувствате? – Гласа й е много внимателен и опипващ.
- Отрязаха ли го? – Тревогата се надига в мен.
- Не, разбира се. – Отвръща ми тя и като вади фенерче ми гледа зениците. Явно изглеждам нормално, защото ме потупва по ръката и ми оглежда главата. – Някакви болки?
- Главата ми пари. – Отвръщам и примигвам. – Малко съм замаян.
- Това е защото махнаха ципата. Сега никога повече няма да ви боли.
- Наистина?
- Да. Това е големия бонус. Колкото и да мият болка няма да има. Не зная дали знаеш, но болката идва от ципата. Даже хубавото е, че доктора ти постави от най-добрите панти.
- Панти? – Аз я гледам притеснено, още не мога да се осаферя и някои неща само ги преповтарям, а тя се усмихва:
- Е, да. Как иначе ще се вдига това нещо. Имаш си даже и дръжка. Виж.
И тя вади от джоба си едно огледало и като го поставя пред лицето ми виждам линията през средата на челото ми. На горната част е монтирана малка дръжка. От лепенките не се вижда как е захваната, но мога да предположа с винтове право в черепа. То като зарасне и без това не се виждат.
Няма да се правя на ударен. Видях много дръжки през последните години и моята изглежда доста прилично. Не мога да видя самия ръб на прореза заради марлите и лепенките, но ако са със същото качество предполагам, че все пак съм попаднал на добри специалисти.
Тя ме оставя да се наслаждавам на новите си форми и ми обяснява, че първото ми миене е другата седмица. Като ме пуснат да си ходя, точно в сряда от три и половина да се явя в специализиран салон. Говори ми, че там ходят само хора с връзки, защото всички били много внимателни.

Цяла седмица мина като миг и ето ден сряда влизам в салона за първата си промивка. Доволен съм, отпочинал съм. Заради тази операция получих цели две седмици отпуск и започва да ми личи. Лицето ми се наля с руменина, качих няколко килограма. Даже ми се спортува. Ходи ми се някъде.
Сядам на стола и една кокетна сладуранка застава до мен и внимателно ми повдига горната част на черепа.
- Браво. – Възкликва тя. – Много красив мозък. И много добре ви е минала операцията.
- Благодаря ви. – Чувствам се поласкан. Може би го казва на всички, но някак става ми приятно.
- Тя взима в ръцете си тънък маркуч със странен накрайник и ми прави знак да се облегна назад:
- Мажете ли се редовно? - в нежните й ръце това нещо изглежда огромно.
- Да. – Отвръщам й, но с леко притеснение. Не зная мога ли да питам... – Мога ли да попитам нещо?
- Разбира се.
- Ами когато си правя смазката сутрин, като отворя капака и веднага изпитвам желание да ходя по малка нужда. Това нормално ли е?
- А изпускате ли се? – Тя старателно мие мозъка ми и усещам как водата го гали.
- Еми... – Колебая се. – Вече не...
- Това е добре. Има хора, които не могат да го контролират и трябва да си правят смазката голички. При вас всичко е прекрасно. Трябва да сте много щастлив. Имате ли някакви черни мисли? Някакви тревоги, опасения?
- Единствено, че капака малко ми хлопа като ходя. – Вече събрал смелост питам без да се запъвам.
Тя оставя маркуча и като разклаща капака намества нещо по него.
- Ето, вече няма да хлопа. Сега се отпуснете и се наслаждавайте.
Гледам я с възхищение. Какви черни мисли?! Откакто ме изписаха съм нов човек! Преди – вечна тревога, вечно напрежение. Ще имам ли работа, няма ли да имам. Защо не ме пускат тук, защо не ми се полага това или онова. Защо всичко изглежда толкова хаотично, толкова объркано. А сега. Пак мога да ходя навсякаде. Мога да излизам. Мога да седна в заведение. Мога да видя приятели. Пак съм човек. И най-важното от всичко - сега всичко ми се струва нормално.

Голямата тишина, Александър Геров

От дълбокия Космос,
гдето вей хладина,
като шепот се носи
голямата тишина.

И звучи този шепот
през нощта, през деня.
Ти се вслушваш нелепо
в голямата тишина.

Нашта земя - прашинка, -
жадна и в светлина,
все не иска да свиква
с голямата тишина.

Чуй, сърцето ти бие!
Усмихни се в съня!
Скоро ще те покрие
голямата тишина.