Ефирът беше празен – Тернил трескаво проверяваше честотите, отново и отново без резултат. Реши да кацне, въпреки че знаеше какво го чака там. Преследваше го някакво болезнено извратено чувство, в комбинация с тихия ужас и паниката, която го обземаше. Нима безкрайната Вселена беше отесняла толкова много?
Кацна край един по-голям град. Разрушения почти не се забелязваха. Навсякъде се въргаляха останки от човешки тела. Миризмата на разлагаща се плът проникваше дори в херметичния скафандър, а може би Тернил просто си въобразяваше. Картината подсказваше за употребата на комбинация от лъчеви и биологични оръжия.
В краката му лежеше човешка глава. Тъканите почти се бяха разложили и черепът го гледаше обвинително от земята. „Ти си жив, ти си жив…” Едва ли има по-силен символ за тленността на живота от белия цвят на костите. Тернил не можеше да откъсне поглед от празните очни кухини. Внезапно се почувства много, много сам. Затискаше го смазващата пустота на цяла една планета. Космосът беше голямо и празно място, но няма нищо по-самотно от дом, чиито обитатели току що са го напуснали завинаги. Тук човешкото присъствие беше съществувало, след което внезапно си бе отишло. Отнето и изтръгнато категорично и окончателно, с бруталността на една извънземна стихийна решителност.
Щеше да запомни Халау. Вдигна един камък изпод тревата. Такова театрално действие едва ли беше необходимо, определени картини от живота се запечатват толкова дълбоко в съзнанието, че не са необходими никакви външни напомняния. Особено зловещото гробище под краката му. Планетата щеше да го преследва вероятно до последния му дъх, а може би дори отвъд..."
За да разберете какво се случва прочетете целия роман "Прокълнатият" на Петър Станчев.
No comments:
Post a Comment