Валя над града ни, изгубен сред пушеци влажни,
над София пада спокойно и равно дъжда.
Измити са вече петната от кръв по паважа,
където свали те вмирисан на вино стражар.
Но аз си припомних как нейде се хлопна вратата
и после — гърмежите в сивия есенен час,
стражарите потни и тропота глух на тълпата,
която след теб като глутница вълци търча.
Какво ли проблесна във твоята пламнала мисъл?
Защо се усмихна и там, до стената, се спря?
Приклекна стражарят, отекна внезапния вистрел
и ти до стената, опръскана в кръв, се простря.
Изтръпнал, съгледах под черната купчина дрехи
познатата шапка и твоята жълта ръка,
безшумно на пътя червените локви растеха
и бавно изстиваше ти на уличната кал.
Видях полицая как весело пушката трие,
как важно разправя, че майсторски той те убил.
Но ти, неподвижния, беше за него убиец
и нямаше никой за твоята смърт да скърби.
Агенти кръстосваха, доктор отнейде изскочи
с обръснато теме, със чанта и златно пенсне,
той с крак те изпъна, студен окървавен на плочите,
а после набърже дознание някакво сне.
Ще пишат в архивите зная: „При опит за бягство
убит. Комунист.“ Година и месец, и ден.
Стражарите после ще идат на чашка в кръчмата,
а мазния доктор при някой богат пациент.
И всичко ще свърши тъй, както е свършвало често,
тъй, както предвижда законът, държавният ред!
А тебе гробарите, в яма безкръстна ще сместят
и дълго ще спорят за твоя износен каскет.
Кръвта е измита. И пак зашумява паважа.
Германски войници ругаят на своя език,
в уличните ъгли стражарите дебнат на стража
и ниско над къщите мрака вечерен пълзи.
Но ти не дочуваш ли в своята яма безкръстна
как други тук идат и тяхната стъпка кънти?
Повярвай, другарю, на изток зората се пръска,
не падна напразно в кръвта си гореща и ти!
Да вдигнат бесилки, да стрелят стражарите в мрака.
Повярвай, другарю, тъй близък е нашия час!
Ти падна, но други за сметка последна ще чакат,
когато след малко забие дванайсет у нас!
No comments:
Post a Comment